Вчера investor.bg публикува статия озаглавена „Др. Стойнев: ВМЗ – Сопот трябва да остане държавно предприятие”. Изключителна журналистическа находка, защото съкращението „Др.” освен че може да означава Драгомир може да бъде и съкращение на думата „Другарят”. А този термин си беше задължително обръщение по време на социализма. При социализма пък знаем, че всички фирми трябваше да бъдат държавни.

Още с първите дни на правителството тезите за увеличаване на държавният дял в икономиката започват да избуяват и навяват силни притеснения. Тук не е само случаят с ВМЗ – Сопот. Към него можем да прибавим и изказването на новият министър на транспорта г-н Папазов, който иска да спре приватизацията на „БДЖ – Товарни превози”. И двете изказвания защитават тезата, че това е начина да се запазят работните места. Нещо повече, на няколко пъти се изтъква, че държавата като оздрави едно или друго предприятие ще може да получи повече средства при последваща приватизация.

По принцип тезата е правилна само че това е работа на инвестиционни фондове и фондове за рисков капитал, а не на държавата. Не заради друго, а защото същата тази държава със същите тези специалисти, които има на разположение е докарала тези предприятия до това състояние. Тук нямаме предвид Министъра (който и да е той), защото никой от висшият ешелон на властта няма да се занимава пряко с това, а т.нар. държавни чиновници, които знаят за реалната икономика и преструктурирането, колкото аз разбирам от квантова механика. Да не говорим, че самият министър е виждал реално производство само при официални посещения и няма и ден трудов стаж в реалната икономика.

Фондовете за рискови инвестиции, освен със свежи пари (да не говорим, че държавата не разполага и с такива), разполагат и с високо платени специалисти, чиято работа е именно преструктурирането и оздравяването на закупените фирми. Наскоро в един разговор с Мениджър на такъв инвестиционен фонд, при дискутиране на потенциални инвестиции на неговият фонд в България аз изтъкнах тезата, че в момента съществуват множество атрактивни възможности за покупка на фирми, които са в затруднено положение. Той обаче ми отговори следно – „Не е важно само да разберем, че цената на съответното предприятие е сравнително ниска, не е толкова важен размерът на инвестицията, нито дори потенциала за развитие, а има ли кой да го управлява. Ние не можем да управляваме пряко фирмата. На нас ни трябват и мениджъри в във всички  области – маркетинг, реклама, търговия, производство и т.н. и то точно в този сектор, в който действа това предприятие. Повярвай ми – да се намерят такива специалисти е изключително трудно за страна като България.” След това той спомена, че дори огромните заплати, които плащат не са гаранция, защото хората все по-малко искат работа за няколко години, защото така или иначе инвестиционният хоризонт на фонда е от 3 до 5 години.

Как тогава държавата ще намери такива качествени хора за 2000 лева заплата максимум, когато инвестиционните фондове не могат да намерят такива хора и за суми в порядъка на 10 000 лева на месец?!

Следващият неминуем въпрос, който възниква е – ако започнат да фалират големи частни фирми и тях ли държавата ще изкупи с цел запазване на работните места?! Все си мисля, че не е работа на едно правителство да действа като фонд за рискови инвестиции, а да наблегне на съвсем други достатъчни като обем работа задачи.

Искренно се надяваме, че за това правителство няма да важи поговорката, че денят си личи от сутринта и дано тези изказвания са само желание за увеличаване периода на толерантност към правителството от страна на обществото…